ПОЛИТИКА=?

[ooleg]

Нивите проСърбо-руско-Орбански (и антибългарски) управлявящи в Северна Македония от ВМРО-ДПМНЕ със супер унизително държане към президентката на Косово!
https://offnews.bg/sviat/makedonia-uspia-da-se-skara-i-s-kosovo-zaradi-naglo-chenge-na-letishte-827627.html

Това нормално поведение ли е за страна член на НАТО?!

Президентството на Косово изрази огорчение от "неприемливите действия на министерството на вътрешните работи на Северна Македония", както и от "пропагандата, която се развива срещу Република Косово".

Според косовските власти в четвъртък служител по сигурността на летището в Скопие се е опитал да вземе личния телефон на Вьоса Османи, като е имало и опит тя да бъде физически изтласкана.

Какво се е случило?

В съобщението на косовското президентство се уточнява, че по време на скандалния случай Османи единствено е отказала да даде за сканиране телефона си, който използва като държавен глава за официална комуникация и за въпроси от сферата на националната сигурност.

В изявлението се определят като лъжа твърденията, че Османи е отказала да даде и чантата си за проверка.

Вместо да поиска извинение, "министерството на вътрешните работи на Северна Македония изцяло оправда искането на летищната охрана да вземе и сканира личния телефон на президентката на Република Косово", пише още в съобщението на косовското президентство, което определя случая като "чиста провокация и намерение да се предизвика инцидент".

От летището в Скопие Вьоса Османи е трябвало да замине за Словения, съобщава БТА.

"Това не се е случвало никога"

Беким Купина, медийният съветник на косовския президент, заяви, че скандалният случай е в противоречие с международните практики и Виенската конвенция за дипломатически отношения.

Въпреки че екипът на косовския президент е обяснил на служителя на летището какви са правилата, той се е опитал да избута Османи.

Купина допълни, че държанието на служителя е в разрез с всякакви международни практики, които предвиждат, когато държавните лидери пътуват, те да се ползват с дипломатически имунитет.

Дамската чанта на косовския президент е била взета при проверката, въпреки че това е против правилата, информира съветникът.

Екипът на косовския президент е разрешил вземането ѝ, за да може Османи да влезе във ВИП залата на летището, която предварително е била запазена чрез вербална нота от страна на косовското посолство в Скопие, както практиката го изисква.

„Арогантното и насилствено поведение на служителя на летището в Скопие е безпрецедентно и не се е случвало никога, при нито едно пътуване на президента където и да е по света, включително в страни, които не признават Косово“, заяви Купина.

Вьоса Османи е информирала за случая председателя на парламента на Северна Македония Африм Гаши, на когото е благодарила за предложената помощ.

Скандал и със забавен полет

Съветникът на Вьоса Османи информира още, че след като Османи се е качила на самолета, който е трябвало да излети към Словения, летището в Скопие не е разрешило самолетът да потегли повече от час „под претекста, че словенската страна не позволява излитането му, защото нямало да бъде готова за приземяването му“.

Кабинетът на косовския президент се е свързал със словенската страна, която е информирала, че това „абсолютно не е истина“ и че самолетът ще може да кацне по план.

[ooleg]

Дрън-дрън-дрън

chitanka.info
Георги Марков — Задочни репортажи за България (113) — Моята библиотека
Георги Марков
10 - 13 minutes
ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ

Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.

Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.

Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.

Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“

Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.

„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“

Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

„Ще береш ядове с тая пиеса!“

Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:

— Паспортът и визата ти в ред ли са?

— Да — отвърнах.

— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас.

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.


https://chitanka.info/text/2898-zadochni-reportazhi-za-bylgarija/113#textstart

[ooleg]

Petur111 дрън-дрън за хазарта:
https://chitanka.info/text/2898-zadochni-reportazhi-za-bylgarija/104#textstart

Дрън-дрън проститутките
https://chitanka.info/text/2898-zadochni-reportazhi-za-bylgarija/51#textstart

[petur1111]

Съответно рекламите ще се гледат много и ще печелят повече пари!

Тези думи потвърждават моята позиция. Медиите правят това, за да печелят пари. Значи капитализмът докарва психични болести на хората, които гледат телевизия, заради печалбата.

Дават гурмящия склад шото бабите научени от комунизма да гълтат от телевизора всякакви неща ще залепнат за него.

Само, че по онова време по телевизията даваха неща, които успокояваха душата. и си лягахме да спим без никакви притеснения.

Ти това на бабата шо не го обясни? Че те печелят щото тя ги гледа.

Само, че такива неща ги дават по всички телевизии. Тя няма избор.

А какво друго да прави, освен да гледа телевизия? Тя ми е казвала, че не е ходила на театър или кино от 1989 година година насам. Ама ти сигурно ще кажеш, че тя има свобода и това било важното.

Жената няма възможност за нищо. Спряла си е всички радиатори и стои на студено през зимата. Но пък България е в ЕС и НАТО. Това трябва да я топли, нали?

Никой няма намерение да защитава някоя фирма дето печели докато я гледат!

Ама защо не го защитавате? Нали това е основната цел на капитализма - да се прави печалба?

P.S. Имайки предвид горните неща се сещаме за КЗК! Тая тъпа комисия, заради която са половината проблеми в България! Дето ако работеше щеше да вижда картелите в цените, за които ти обвиняваш евроатлантизма!

Картелите и други подобни проблеми са пряко следствие от капитализма. Капитализмът задължително води до тези неща. И няма как да има честни институции, които да предотвратят това. Защото капиталистите имат много пари и съответно имат повече власт от която и да е държава или държавна институция. Единственото решение е да се премахне капитализма.

А евроатлантиците са виновни за това, че по принцип подкрепят капитализма.

Това се вика в капитализма монопол и затова всяка държава има антимонополен орган.
Нашия не бачка щото така не бачка от десетилетия.

Само че тези органи са направени, за да хвърлят прах в очите на такива като теб.

Тези органи може и да приложат законите за някой дребен играч, но големите - за тях няма закони. Те са над всичко. в света има 10-15 мега-гига корпорации, които управляват всички нас. Никой орган не може да ги пипне. Те имат толкова пари, че могат да си купят всичко и всекиго. И правят такива ужасии, че историите за изтезания от началото на българския комунизъм изглеждат като детски приказки. само един пример - модерно детско робство.

Дрън-дрън-дрън

Убити деца за теб е "дрън-дрън-дрън".

Няма какво повече да коментирам.

Георги Марков — Задочни репортажи за България (113) — Моята библиотека

Тази дискусия вече я водихме с теб. Аз ти обясних обосновано защо тези текстове не може да се използват като исторически източник. А ти нищо не каза (защото няма и как да отхвърлиш моята обосновка).

Ще ти припомня:

1. Георги Марков е бил изключително близък с властта и се е възползвал от много облаги в тежки за държавата и народа времена. Вила в Драгалевци. собствен автомобил. както и свободно пътуване в чужбина. В същото време е имал брат, който тогава е живял в капиталистическа Италия. Обикновен човек с такова семейно положение никога не бил получил тези облаги в този по-тъмен социалистически период. Даже обратното - щеше да е доста ограничен.
2. Той е излязъл от България напълно законно с личния си автомобил, с законно притежаван задграничен паспорт с валидна виза. Не е ли иронично/лицемерно, че после роптае точно срещу разрешението за пътуване в чужбина и как едва ли не хората са получавали такова след връзки с властта?
3. Няма достоверен исторически източник, който да изяснява защо точно са се развалили отношенията между Марков и властта. Привържениците на автора твърдят, че властта се е обърнала срещу него още 1967-1968 със спиране на негови пиеси. Това няма как да е вярно! Ако беше така, той нямаше да има валиден задграничен паспорт, с който да излезе от България. Валидността на този паспорт е била удължавана няколко пъти, докато той е в чужбина. Никога тогавашната власт нямаше да направи това на някого, на когото има зъб. Случило се е нещо друго, за което историята мълчи.
4. Да вярваш на текстовете на Марков за България е същото като да вярваш на бившо гадже, която разправя насам-натам, че бившият има малка пишка (въпреки че е била с него 10 години).
5. Есетата имат силно изразен характер на художествена литература, а не на документално-историческия жанр. Използвани са много фигури и тропи, които целят да създадат емоционална реакция у слушателя/читателя. Това означава, че те губят правдоподобността да бъдат използвани като исторически извор за периода.
6. Авторът е талантлив писател. Защо никой не задава въпроса - каква част от есетата са истина и каква част - художествена измислица?
7. Есетата засягат само първата половина на социалистически период - следвоенно време, когато държавата и народа са много бедни, култа към личността е навсякъде и като цялото времената са тъмни. Нямат нищо общо с втория период на режима - седемдесетте и осемдесетте, когато е икономическия възход на държавата, вече няма култ към личността, хората имат доста повече свободи и т.н.
8. Никой не задава въпроса откъде идва финансирането на Свободна Европа, откъдето са идвали хонорарите на Георги Марков, за да се излъчват неговите есета. Тук не става дума за някаква организация или НПО. Напълно публична информация е, че тази медия се финансира директно от държавния бюджет на САЩ.
9. Никой не задава въпроса дали печатния сборник с есетата отговаря на оригиналните есета. Дори в официалната информация се казва, че Свободна Европа предоставя само част от печатния текст. Останалото се е възстановило по спомени или от записи на аудиокасети. Имайки предвид, че това възстановяване по спомени или аудиокасети се е правило от хора с ясно изразени политически настроения против режима, може да се постави под въпрос доколко те са били обективни при възстановяването и доколко са доукрасили/измислили историите в полза на техните идеологически възгледи.
10. Няма информация откъде е идвало финансирането на т.нар. апокрифни издания на сборника преди 1990 година.
11. Историята за смъртта на Георги Марков има "дупки в сценария". Като се започне от това къде може и къде не може да спират такситата на моста и се стигне до въпроса дали съчма с размерите, които са официално записани в доклада на Скотланд Ярд, може да съдържа смъртоносна доза рицин.

Ако текстове със същия произход, предистория и финансиране беше използван като исторически източник в полза на комунизма, всички щяхте да скачате до небето. Само да си представим някакви текстове, които са четени по пропагандно радио, директно финансирано от руската (съветската) държава - всички евроатлантици щяхте да пищите до небето, че това е недопустимо.

Този сборник става за художествена литература и трябва да си остане такава. Не може да се използва за исторически източник и отгоре може да видиш всичките доводи за това.

[ooleg]

Само ти приказваш истината! Дето те хващаме в лъжи!
Аз не съм ти някъв ученик дето да не помни НРБ!
Помня и мириса на апатия и скука! Добре, че ме съм работил да помня и другото.

За съчмата на Владимир Костов кво ще кажеш? Той поне е имал късмет само половината доза да получи.

Айде да видим как описва литературно Западна Европа
https://chitanka.info/text/24430-reportazh-za-edno-pytuvane

P.S.Аз също съм асц. риби и мразя туризма. Не съм ходил в чужбина и ме съм виждал тези места!
Така или иначе Франческо Гулино макар и недоказан физически убиец е ясно,че е бил една нищожна твар вербувана от ДС, която е била в Лондон. Останалото сме му гледали кавъра през 2018та пак във Великобритания - при Сергей Скрипал. За съжаление Даун Стърджис нямаше късмета и сама се напръска с московския "парфюм*.
Още помня гнусното лицемерие на Лавров и джуджето.
Тестото и унижението със Симонян на агентите "туристи" от ГРУ, които след като Христо Грозев разгада изчезнаха в небитието.
Как си признаха за Навални как са намазали клиповете ми с Новичок!
Ето ги иначе!

Ето го и другия подобен!

Изглежда го пак интервюто с Гулино. Тоя път ълових гадната антисемитска нотка, която го спохожда периодично. Ще излезе информацията вярна, че другарите от ДС са си взели убеден нацист (извратен). Иначе почерка с руснаците да се правиш на тъп идиот съвпада. Само дето през 2018та имаше камери за разлика от 77ма!
Petur, колко удобно нали дето ползвате подобни на жаби агенти - гнусно-хлъзгави! Интересното е, че тоя метод да си идиот помага само срещу западно правосъдие - иначе е типичен почерк на КГБ-ДС - като подпис на службата!
 Жалко и гнусно е да накарате една слузеста твар да пречука най-добрия писател на НРБ на рожденния ден на Тодор Живков!



chitanka.info
Георги Марков — Когато часовниците са спрели — Нови задочни репортажи за България — Моята библиотека
от Стефан Цанев
11 - 14 minutes

Сигурно мнозина преди мен са минали по този път, и сигурно мнозина след мен ще минат. Но прастара истина е, че всеки иска сам да мине един или друг път, че може би не пътят е толкова важен, а минаването по него — собственото минаване! Спомням си, че един мой съученик в отделенията, на въпроса какъв иска да стане, беше написал „пътник“. Във всяко пътуване има два чудни момента — тръгването и завръщането. Разбира се, ако има къде да се завърнеш. Пред мен е писмото на мой приятел, който преди време „тръгна“ и не се завърна… „Никога“ преди не бях чувствувал така категорично безвъзвратността. Минах сред окъпания от пролетния дъжд град, блеснал под захождащото слънце. Буйна и златна зеленина махаше в лицето ми и чистото синьо небе над Витоша ме съпровождаше дълго. Никога преди не бях чувствувал, че тази земя ми е толкова близка, така дълбоко и странно споена с мене, трайно и задгробно моя. И ясният глас, който през цялото време ми повтаряше: „Гледай, ние никога повече няма да се видим.“ Продължавах да се отдалечавам и виждах от двете страни на пътя натрупани тълпи от спомени, които с нечовешки бавни движения ми махаха за сбогом. Това беше погребение. Само не знаех дали аз съм мъртвецът или е мъртво това, което остана зад мен.

Познавам това чувство. Но познавам и другото — радостта, че си преминал една граница, една стена по-дълга от Китайската. Чувството, че пред теб стои друг свят, който независимо от това дали е по-лош или по-добър, е интересен, тъкмо защото е неизвестен. Всяко начало винаги ме е вълнувало, защото предстои път, предстои да се измине някакво разстояние, да се срещнат нови цветове, нови звуци, нови лица. И всичко срещнато да ти засвидетелствува най-недвусмислено, че съществуващ. Че те има.

Докато чакам на лондонското летище „Хитроу“ разбирам, че чувствата ми сега са по-умерени и по-хладни в сравнение с крещящата радост и вълнения на българските ми пътувания. Липсва ми всякаква емоция при преминаването на паспортния контрол, липсва ми дълбоката тревога — дали няма да ми вземат паспорта. Чиновникът дори не си прави труда да види снимката ми. Огромен полупразен самолет и… неприятно закъснение на излитането. Пристигат група мъже в униформи, извиняват се и започват да преглеждат всичко. Това е така нареченият „бомбен отряд“. Търсят възможна бомба на самолета, една много приятна увертюра за пътуването ми до Мадрид. Бомба няма и ние излитаме, все пак с известно съмнение, че може би има бомба. Това ни кара да се обръщаме и гледаме един друг в лицата, сякаш да разберем кой е този, заради когото може да бъде поставена бомба. Тия вълнения не траят по-дълго от Ла Манш, след което вниманието ми е привлечено от огромното зелено пространство под нас, наречено Франция. Денят е слънчев, небето е чисто и от десет хиляди метра височина земята изглежда като рай. Зелени полета, реки и тук-там купчините на някакъв мравуняк — Париж или Бордо.

После внезапно зеленият цвят изчезва, за да се смени със странен бежов цвят, като на пустините, пресечен тук-там от огромни червени пространства. И ние разбираме, че летим над Испания. За човек като мен, който никога преди не е виждал тази страна, бежовият и червеният цвят някак съответствуват на предварителните ми представи, които историята и географията са ми дали. Някой беше писал за Испания „Слънце и драма“. Толкова по-близка и позната ми изглежда тълпата по централните мадридски улици, с нейната човешка, южняшка глъч и топла непосредственост. Не обичам туристическите градове и туристическите обстановки. Мисля, че една от най-неприятните болести на нашето време, е туризмът, който постепенно обезличава чудни местности, обичаи, храна; фетишира по най-комерчески начин едни от тях и ви лишава от удоволствието да ги откриете сам, а от друга страна стандартизира почти всички отношения на някакво общоприето „туристическо ниво“. Колко по-щастливи са били някогашните пътешественици от Средновековието, които са се сблъсквали с девствената непосредственост на световете. Но ако от естетическа гледна точка туризмът е грозно явление, то като историческо явление неговата красота е безспорна. Той е израз на действителната демократизация на света във втората половина на двадесети век. Всеки пристанищен работник от Ливърпул или домашна прислужничка от Глазгоу могат да си позволят да видят Каталония или да прекарат 14 дни в Малага. Безспорно Испания е туристическа страна, но Мадрид не е туристически град. Напротив, от туристическа гледна точка той дори не е интересен, може би защото е така своеобразно обикновен. Туристът би приел града чрез „Ел Прадо“ и Гойя, плюс бикоборството. Но туристът би потънал в тълпите, които бавно се влачат около „Пуерта дел Сол“, за да се намери след здрач на „Месонес“, където цяла нощ се пие и пее, и се водят най-невероятни разговори. Нетуристът също би открил, че съвременното испанско изкуство съвсем линее в сянката на диктатурата и църквата, че в театрите се играят посредствени патриотично-църковни пиеси и кината прожектират патриотично-църковни филми. Картина, която съпътствува всички диктатури. Човек би се удивил от сходството между фалангистка Испания и комунистическа България. Защото е невероятно да кажеш, че страната, която притежава зад граница такива върхове като Пикасо, Бунюел, Пабло Казалс, Салвадор Дали или младия Арабал — е културна пустиня. И това ми напомня известното изявление на един български критик, партиец, който преди време се провикна: „Другари, в нашата идеологическа робота трябва да се учим от католическата църква.“ И в същото време, по театрите на цяла Европа гостува Барцелонският театър на Нуриа Есперт с наистина незабравима постановка по Федерико Гарсия Лорка. Представление, анатемосано в Испания.

От Мадрид тръгнах с кола по дълги неудобни пътища. Движех се безкрайни часове между голи планински чукари, сипеи и безплодна земя, същата онази земя, която бях съзрял от самолета като червено петно. И си спомних, че тази огромна страна има малко повече от 30 милиона жители. Нещо от Барцелона ми напомни старата София, времето, когато центърът се заемаше не от уродите на диктаторската грандомания, а от човешките сгради по улица „Търговска“, „Дондуков“, пасажа „Свети Никола“. Естествеността на Барцелона ми напомни фалша на София. Мисля, че хиляди пъти по-добре е човек да среща по улиците проститутки, отколкото невзрачните лица на разни отговорни фактори. Плюс пазара, от който свят може да ви се завие. Ония, които обичат риба или морска храна, могат да получат гастрономически удар пред вида на сергиите — толкова фантастично богати са те, че карат всеки да се чувствува беден и гладен. Барцелона ми се видя много по-космополитен, по-пъстър и по-европейски отколкото Мадрид. Не обичам туристическите обобщения, защото обикновено са повърхностни и далеч от действителността. Пък и на българите им е омръзнало от подобни пътни бележки, където туристи — журналисти раздават категорични оценки за цели светове.

Но ако Испания ми остави чувство за мистична бездна, за драматичен контраст между живот и характер, където разстоянието между щастието и болката е много кратко, френският Прованс ме върна в обратна посока — животът на спокойното провинциално удоволствие. Късно през нощта се намерих пред високи стари крепостни стени и обикалях около тях в търсене на града Арл. И тъкмо когато смятах, че съм се заблудил, съзрях врата в стената и видях, че градът е вътре. Утрото ми откри малък, невероятно красив град, в който съвместно живееха чаровните останки на историята и гастрономическите радости на съвремието. Един от малкото европейски острови на съзерцателното съществуване на вековни наследствени навици, на естествено добродушие и делнична непосредственост. Арл беше приятно въведение към срещата ми с Екс ан Прованс и Авиньон. Мисля, че това са едни от най-красивите френски градове. Имах желанието да остана и да се заселя завинаги там, без да се боя, че зад външния чар може би стои жестоката болест на нашето време — отчуждението.

Тъкмо него срещнах, открито и натрапчиво, по цялото протежение на Френската Ривиера и по време на фестивала в Кан. Има една дума, която на Запад употребяват, според мен, с огромен успех: „Пластмасова“. „Пластмасова цивилизация, пластмасови хора, пластмасови отношения, пластмасово изкуство, пластмасова храна“ и т.н. Това е дума, която идва да събере заедно думите „изкуствено, фалшиво, грозно, евтино-ефектно, модно“. Без никакво колебание бих означил Френската Ривиера като „пластмасов курорт“, който вероятно е имал някаква стойност и съдържание преди много години, и чиято естествена красота вероятно е била погълната от необходимостите на пластмасовия свят. Кан и Ница ми се видяха непоносимо грозни, а Монте Карло ми напомняше на затвор. Снобизмът и глупостта докарват безброй посетители тук, защото от векове е прието, че ако сте истински английски лорд или идете от истинско благородно семейство, вашата ваканция трябва да бъде прекарана в Ница. А това, че Ница сега е стълпотворение от туристически сгради и автомобили с ужасно тежък въздух, това че всяко позабогатяло същество бърза да си купи малко престиж по крайбрежния булевард и да имитира някогашната аристокрация, че всички отношения с продавачи, хотелиери, келнери са напълно корумпирани и пластицирани — това няма значение. Все пак, все още звучи ефектно: „Лятото прекарах в Ница.“ Изглежда, че човек в много отношения си остава бебе, което може да се утешава с най-шарената дрънкалка. А пък на такова място да ви пази Господ от срещи с интелектуалци. Сякаш присъствувате на добре познато банално представление, в което всеки се опитва да играе главната роля или поне по някакъв начин да напомни за съществуването си.

Седмица по-късно в Пиза, като лежах на тревата срещу едно от големите чудеса на света — Наклонената кула, чух някакъв стар гид — смешник да обяснява на група зяпнали американци: „И така, джентълмени, ние стигаме до заключението, че кулата не е крива, а светът е изкривен!“ Джентълмените кимаха глави в знак на ученическо съгласие, и после устремиха огромните обективи на фотоапаратите си, за да увековечат себе си като част от чудесата на света.

Преди време, когато преминавах италианската граница с влака при Комо, с мен в купето беше възрастен италианец, който работеше в някакви мини в Норвегия и си идваше за ваканцията. Посрещна ни чудното италианско слънце и цялата тази мека, празнична атмосфера. Моят спътник отвори прозореца и просълзен каза: „Колко си хубава, Италио!“ Но в следния миг, вероятно спомнил си нещо друго, той се изплю драматично през прозореца и извика: „Колко си грозна, Италио!“ И това ми спомни изказването на един английски журналист, че Италия вероятно е най-хубавата страна в Европа, и вероятно е и най-отвратителната. Английските журналисти винаги казват „вероятно.“ И във всичко това има нещо вярно. От една страна — прекрасната природа и всички богатства, с които тя е натъпкала италианския ботуш, плюс човешкото простосърдечие на италианеца и неговата забавна игра от хитрини. И от друга страна — модерно организираната пластмасова туристическа империя, която ви посреща в съответствие с портфейла ви. Туристическата империя, която ви заповядва да платите топлината на всеки слънчев лъч, и която ви продава всяка среща с Микел Анджело или Леонардо на добра цена, а също, която превръща гостоприемството в интересчийство.

И това е причината да не обичам никак Флоренция и обожавам Болоня. Флоренция е място за туристи. Болоня е място за живеене. Във Флоренция ви водят да разглеждате музеи като посетител, в Болоня вие живеете в музей, който сами откривате. Точно в центъра на града, зад пиаца „Маджоре“, има една стара — стара кръчма. Когато запитах кръчмаря от кога съществува кръчмата, той ми показа датата — 1410 година.

[V.Peichev]

Браво на македонците! Така трябва да се действа срещу дивия арнаутски башибозук! 

[ooleg]

https://mobile.frognews.bg/article/299374/

Николай Слатински:

mobile.frognews.bg
Проф. Николай Слатински: Руските демократи са демократи, но не съвсем! Те са част от проблема на Русия
Frognews
2 - 3 minutes
Проф. Николай Слатински: Руските демократи са демократи, но не съвсем! Те са част от проблема на Русия


Проф. Николай Слатински: Руските демократи са демократи, но не съвсем! Те са част от проблема на Русия
Храбрият и непоколебим руски дисидент и правозащитник Сергей Ковальов (1930 - 2021) казваше: - Качеството на демокрацията зависи от качеството на демократите. След размяната на руски политически затворници срещу рашиистки мерзавци и убийци, хората, които подкрепят Украйна, изпиха поредната чаша огорчение.

Абсурдни, понякога шовинистични, дори великоруски изказвания на разменените политзатворници!

Това обяснява много. Те платиха тежка цена за своето опозиционерство, но също носят вина за деградацията на Русия. Защото не пропуснаха нито една възможност да пропуснат всеки, дори най-малкия шанс да са полезни на Русия.

Помним Навални с какъв великоруски цинизъм говореше за Украйна и с каква имперскост се задъхваше от Крим - наш!

Да, да си опозиционер на Путин е безкрайно опасно и безспорно героично. За преживяното от тези хора - признателност и подкрепа!
Но трябва с болка да си го кажем - и руските демократи са отровени от имперскост, те са болни от болезнено изкривено мислене за ролята на Русия в света. Те могат да бъдат днес опасни за Украйна. Ненапразно онази част от тях, която либералства днес из Европа и продава скъпо евтини илюзии на европейските политици, един по един отпадат от редиците на подкрепящите Украйна във Войната.
Руските демократи като цяло са демократи, но не съвсем.

И неизбежно ще дойде ден, когато те ще се окажат сериозно предизвикателство за Европа. Защото никога не са били част от решението на проблема "Русия", а за жалост са част от този

Проф. Николай Слатински

[petur1111]

Само ти приказваш истината! Дето те хващаме в лъжи!

Така съм възпитан, че не ме е срам да сгреша. Признавам си грешките с достойнство. Ако някой ми покаже къде греша, няма да се скрия или да се опитвам да го замазвам. Ама никой не отговаря на въпросите ми, за да видим дали греша или не. Като например въпроса - дали свободата, която всички евроатлантици така превъзхвалявате, не е налична само, ако имаш (много) пари?

Аз не съм ти някъв ученик дето да не помни НРБ!
Помня и мириса на апатия и скука! Добре, че ме съм работил да помня и другото.

Може и да греша, но ти не беше ли 3 клас, когато си бил със счупен крак в болницата, където си разбрал за Чернобил? Значи 9-10 годишен през 1986?

И двете ми деца бяха родени в същия момент. Мисля, че съм видял доста повече от онова "лошото" време.

апатия

Дали?

Ако се чудиш как да коментираш видеото, ще ти помогна - може да кажеш, че е пропаганда; че е нагласено; че всички хора, които се виждат в кадър са предварително наговорени; че са им раздали цветни дрехи и са им направили прически специално за заснемането на този видеоматериал (вместо еднаквите сиви дрехи и еднаквите прически, които държавата ни е задължавала да имаме всички).

апатия

Добре, че споменаваш тази дума. Сега ще ти обясня за апатията.

Апатия има днес. Защо ли? Защото хората отдавна разбраха, че никога няма да се оправят нещата.

Много добър пример е новината в най-горната тема на форума - за корупцията в столичния инспекторат относно извозването на строителни отпадъци. Това, че някой журналист е успял да направи някакво разкритие няма да промени нищо. Дори и на пръв поглед да се промени нещо, корупцията никога няма да спре. Просто леко ще си промени начините.

И това вече е ясно на всички и затова навсякъде има апатия. Хората вече са станали безчувствени по тези теми.

Който държи парите, той винаги ще е господар. А когато капитализмът концентрира много пари в малко хора, нищо не може да спре тези хора. И Господ да влезе в редиците на Спаси София - няма да помогне. Парите са най-големият господ.

Много добър пример по тази тема е младежът, който беше участник в този форум - нахъсан за някаква промяна. Сложиха го там на някакъв пост в ресор транспорт в Столична община. Убеден съм, че е бил много въодушевен, че ще може да направи нещо хубаво за транспорта и се възхищавам на такива хора. Но се оказа, че позицията му просто е била "бушон". И въпреки големия ентусиазъм - най-накрая той го отнесе. И повече не се чу нищо в този форум от него. Сигурно са му казали да си мълчи, за да не му се случи нещо.

Някой ще каже, че наскоро държавата е успяла да се справи с един пример за корупция - фитосанитарния контрол на Капитан Андреево. Обаче по тази тема има няколко важни неща:
1. По нито една от големите медии не споменаха факта, че държавата е дала цели 10 милиона лева на частната фирма, за да напусне помещенията, които са държавна собственост. И това се е случило благодарение на "независимия" български съд. Тези 10 милиона са цената, която плащаме всички ние.
2. Тази ситуация е само театър, който да хвърли прах в очите на евроатлантиците, които си вярват, че може да има някаква промяна.
3. В същото време хората, които стоят зад частната фирма за фитосанитарния контрол, са се ориентирали към друг вид граничен и свръхдоходен бизнес. Паркинги за тирове. След Капитан Андреево, следващият паркинг е при Дунав мост на Русе, а най-новият е на Дунав мост при Видин. Който не е запознат с темата - препоръчвам да потърсите повече информация из интернет. Тези паркинги дерат транспортните фирми като взимат безбожна цена за всеки камион. Но (по подобие на частния фитосанитарен контрол) официално тези паркинги не са задължителни. Но на практика са задължителни. Това се случва с любезното съдействие на местните общини, полицаи от местните районни управления и други институции.

Най-общо се е получило следното: дайте ние да се направим на големи пред народа като вземем фитосанитарния контрол обратно в държавни ръце. Но ще ви дадем 10 милиона. и освен това ще ви осигурим още по-доходен бизнес - паркинги за тирове на големите гранични пунктове. И така истинските господари са останали доволни.

И затова хората са в апатия, защото знаят, че това никога няма да се промени.


Сега някой друг ще каже, че това се случва само в много корумпирани държави като България. Дали?

Да, в някои държави може да няма корупция при извозването на строителни отпадъци. Но със сигурност всяка капиталистическа държава има проблеми, които произлизат от самия капитализъм. От над 10 години чета материали по темата. Гледам и "инфлуенсъри" със социалистически и/или други подобни възгледи, които много обосновано говорят против капитализма.

Веднага давам пресен пример: съвсем скоро четох как в Италия са направени разкрития как се произвеждат дамски чанти за големите марки Dior и Armani. Производствената стойност на чантите е между 50 и 100 евро, а същите чанти се продават между 2000 и 3000 евро. Но не това е проблемът. Проблемът е, че тази производствена стойност се достига чрез експлоатиране на нелегални емигранти (азиатци), които живеят в производствените помещения и работят 7 дни в седмицата. Дори работят през нощта, за да се използва по-ниската тарифа за електрическа енергия. Давали са им някакви мизерни пари и храна. А за покрива над главите им - вече стана ясно. И това не се случва в Китай или някоя африканска държава. Това се случва в Италия. С няколко думи - модерно робство в сърцето на евроатлантическа държава.

Дали ще има някакви последствия за Dior и Armani? Не, разбира се! Тези, които държат големите пари - те управляват.



Ето ти още една причина за апатия - този път от нашата мила родина: ще има поредни парламентарни избори. Как хората да не чувстват апатия? Ще се изхарчат още не знам си колко милиона от джоба на данъкоплатците и пак нищо няма да се промени.

[ooleg]

Тая ДС, която Георги Марков споменава в линка към главата с проституцията - явно нуцния пасаж никой не го е прочел ...
Та дето НМилиция бори свободната проституция, ДС я развъжда с идеята да захваща чужденци араби и африканци.  Като озгледаш внимателно интервюто с Гулино и като прочетеш в интернет за снимките му с проститутки в нацистки без(дрехи) и жестове схващаш, че по този начин са го щракнали в клопката в битието му на шофьор на турски камион.
Та всичката тая мрежа на ПГУ (първи отдел на ДС) с разработените араби и др. след 1989та година води до появата на скритата власт. Хем парите са опечени, хем хванатите с компромати.
И какво мислиш, че правят с парите? Още пари. Само, че не могат да се покажат шото не са се ползвали никога и преди.
Правят първо ДПС-Доган ООД, ДПС-Пеевски ООД, НДСВ ООД и т.н.
Но най-вече правят Прокуратура ООД, където се действа по модела на ДС, но изнудването е с кефа на прокурора да те разследва цял живот.
Още Луканов се е сетил, че партиите може да ги направиш инструмент, но властта да е в тоя който командва отзад всички.
Затова Доган не може да си вземе ДПС, шото тоя дето командва КС, ВАС и комисиите има хора, които не четат устави! Те отсъждат както е правилно.
Така всички знаят, че ДПС е на Доган, но е ясно, че примерно за ВАС той няма да има правен интерес или няма да е доказал, че без ДПС ще има някакви вреди в живота.

Та по Маркс се строеше капитализма до 97ма, а по ПГУ и наследници all the time!
Дори Митьо Гестапото спомена в интервюто как има списъци на правоверни хора с чадата им.
И да силата на парите от НРБ, води до това, което описваш.
Или ние дето сме село домати и дини сме по-богати от полковниците от ДС?!

Този откъс имам предвид!

* * *

Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения.

Исках много да пиша на тази тема и затова имах цяла серия срещи с офицерите от милицията, които се занимаваха с проституцията. От тях научих, че картотекираните около 300 момичета били само малка част от броя на момичетата1 и жените в София, които под една или друга форма вършели разврат. Полковникът ми намекна, че имало момичета, които проституирали със знанието на властта. Той не каза думата „съдействието“. Но за това имало особени причини. Негов обект били само ония момичета, които нямали редовни трудови доходи и чието поведение смущавало обществения морал. В мой превод тези думи на полковника означаваха, че това бяха момичета, които работеха единствено за своя собствена сметка и не „служеха“ на властта.

Без съмнение някои от тези офицери от милицията, които се занимаваха с момичетата, бяха взели работата си присърце и наистина се опитваха да им помогнат. Но срещу техните индивидуални усилия действуваше могъщата сила на действителността. Твърде често тя с един лек замах събаряше техните крехки постижения.

„Те имат толкова лоши примери за подражание!“ — въздъхваше полковникът, без да уточни какво имаше предвид. Той ми разказа, че въпреки някои успехи броят на непоправимите момичета растял и той просто не знаел какво да прави. Изпращането им на трудовопоправителен лагер или подлагането им на един или друг вид режим в края на краищата се оказало безрезултатно.

— Те съвсем го удрят през просото… като че искат да си отмъстят!

— Кому? — попитах аз.

— На всички нас — на живота, на родители, на учители, на общество… — отвърна той.

Един от неговите помощници ми каза, че в отчаяние веднъж те просто грабнали две от най-разюзданите момичета и през нощта тайно ги изхвърлили в турска територия някъде около Свиленград. Но какъв бил техният ужас, когато след кратко време двете момичета триумфално се завърнали обратно.

„Но когато говорим за разврат, трябва да ви кажа, че тия, които фактически вършат най-големия разврат, ние не можем да пипаме. Те не са свободните момичета, а омъжените жени!“ — ми каза полковникът. Той илюстрира това си твърдение с цяла редица примери.

Сам аз добре познавах свободните сексуални отношения, които някак революционно се установиха в нашия живот, но нямах представа колко далече бе отишла семейната проституция. Според полковника тази проституция действуваше предимно в две полета: чужденците и влиятелните или властни български граждани, които имаха възможност да плащат с услуги. Чужденците се състояха от значителната група арабо-африкански студенти и всевъзможни пътешественици от Близкия изток, които спираха в София или Пловдив с цели списъци на адреси, където можеха да намерят на добра цена жени. Милицията е била удивена от доста резултатната организация на сексуалните връзки между софийски леки момичета и арабо-африкански клиенти. Разказаха ми случаи, при които сирийски граждани, пътуващи транзит, редовно се отбивали на едни и същи адреси. Според полковника те посещавали предимно омъжени жени, чиито мъже или са отсъствували, или са били умело заблуждавани.

— Дори другарката на един наш колега, офицер, който бе изпратен на школа в Москва, бе превърнала дома си на бордей. Ние не знаехме какво да правим, да му кажем ли, да си мълчим ли, все пак жена на наш човек… — каза полковникът.

— И какво стана? — полюбопитствувах аз.

— Държавна сигурност оправи положението. Те я накараха да работи за тях срещу обещанието, че ще уредят работата с мъжа й. Когато той се върна, те му казали, че жена му трябвало да върши някои работи в името на родината. На човека му беше много тежко, но той го прие като жертва за страната… След това се разведоха.

Пак във връзка с негърските студенти в София милицията беше силно възмутена, когато в средата на булевард „Руски“ судански студенти пресрещаха български студентки от университета и им тикаха провокационно банкноти в лицата. Няколкото големи сбивания между африкански студенти и милицията, при които имаше убити и ранени, отново станаха в разправия за жени. Мнозина от тези чужди студенти в София, насърчени от първоначалните успехи, се държаха предизвикателно спрямо момичетата по улиците и се хвалеха, че в София момичетата били най-евтини. От друга страна, човек непрекъснато виждаше по ресторанти и нощни заведения български момичета в компания на транзитиращи чужденци. Неведнъж по улиците хвърчаха западни коли, купени от ориенталците на втора ръка, с техните специални германски цолови номера, пълни с пияни жени. Зиме и лете вечерно време човек можеше да види в София и околностите твърде неприятни гледки на забравили се чужденци и български момичета. Милицията имаше доказателства, че много от момичетата били плащани или с вещи, или със специална покупка в „Кореком“, или с долари.

Но докато, от една страна, отделът на този полковник от Дирекцията на милицията полагаше усилия да се бори с бързо разрастващата се проституция, Държавна сигурност вършеше точно обратното. Огромен брой момичета служеха на разузнаването и биваха закриляни от него. Лично аз съм виждал познати офицери от Държавна сигурност да отиват в уединени места, за да приемат доклада на някоя от тези сътруднички, както и да дадат инструкции. Мой познат офицер беше особено радостен, че успял да закачи една от „своите“ красавици за един богат арабин, в който те имали някакви съмнения. Друг път, при нощни скандали и побоища в разни заведения, когато милицията се намесваше и отвеждаше навън буйствуващи граждани, аз съм виждал как между милиционерите и момичетата около бара са се разменяли многозначителни погледи. Веднъж в един витошки ресторант избухна кавга между мои приятели и пийнали посетители, някои от които очевидно бяха хора на Държавна сигурност. Тогава едно от шляещите се по масите момичета отиде при тях и им каза няколко думи. След минута кавгаджиите мълчаливо се изнизаха навън. Отидох при момичето да му благодаря, като бях много любопитен по какъв начин тя въздействува на доста буйната компания. На моя въпрос тя се усмихна многозначително и каза:

„Познавам се с шефа им.“

По-късно, когато при работата върху една телевизионна серия имахме за консултанти старши офицери от разузнаването, на няколко пъти те ни разказаха за неоценимия принос на някои „готови на всичко“, както те се изразиха, момичета и млади жени. Един от тях дори ни разказа цяла легенда за такава жена, която те успели да пробутат до най-важно място в Истанбул, като тя накрая получила достъп до тайни на НАТО. Разкрита, тя била разстреляна от турците. Нямам представа колко вярна беше тази история, но така или иначе тя отразяваше използуването на леки момичета за разузнавателни цели. Освен това някои гостуващи видни чужденци искаха да бъдат забавлявани с хубави млади жени. Държавна сигурност поемаше тази грижа. Така например в София се говореше, че бившият индонезийски държавник Сукарно при престоя си в България поискал и получил компанията на 12 български момичета…

Когато навлязох малко по-дълбоко и се запознах по-подробно с разни страни на този вид проституция, който цъфтеше с благословията и съдействието на Държавна сигурност, разбрах, че властта бе приела всичко това като нещо в реда на нещата.

„Кой кого… не е важно. Важното е работа да се върши!“ — казваше пред мене познат служител по сигурността.

Струва ми се, че идеята за това високоморално социалистическо унижение е дошла пак от неизбежния Съветски съюз. И при двете ми пристигания в Москва половин час след влизането ми в хотелската стая телефонът започваше да звъни. Обаждаха се гальовни женски гласове, пълни с мистериозни обещания, като предлагаха разговор на четири или пет езика. Изглежда, че авторът на тези любовни сценарии беше един и същ, защото цялата фразеология на тия съветски изкусителки беше една и съща. Те бяха отегчени, самотни и вярваха в щастливия случай.

В хотел „Минск“ вечерях с една такава дама и трябва да призная, че тя беше забележително красива и изненадващо добре облечена. Все пак между другото тя успя да ме разпита за какви ли не биографически подробности, като през пет минути повтаряше колко „душно“ се живеело в Москва и че вероятно светът отвън е рай.

Не зная точния размер на това явление в България, но съдейки по големия брой момичета, постоянно придружаващи чужди пътници или чужди гости, мисля, че то е доста значително. С разрастването на туризма използуването на леки момичета за разузнавателни цели се разрасна още повече. Имам впечатлението, че самите кадрови служители на Държавна сигурност, женени или не, охотно влизаха в интимни отношения с тези момичета. Познавам офицери от този институт, които водеха доста активен сексуален живот зад гърбовете на съпругите си именно със своите сътруднички. Особено Явно това беше в курортните центрове по Черноморието. Хиляди служители или платени сътрудници на Държавна сигурност заляха туристическите обекти, приели длъжностите на управители на хотели, ресторанти, разни инспектори, контрольори или просто разузнавачи. Сравнително веселият и лек живот по тези места им се поправи. Мнозина от тях бързо разбраха, че властта, която притежаваха, им даваше пряк достъп до много удоволствия и изгоди. Голям брой от тези предрешени лейтенанти, капитани и майори, > бръкнали служебно в меда, започнаха частно да си облизват пръстите. Поради естеството на работата им повечето от леките момичета по брега се намираха под пряк или косвен техен контрол. Странно или не, там действуваше същото правило на уличните сводници от Рим, Париж или Лондон. Всяка новодошла сътрудничка трябваше да мине най-напред през леглото на съответната „кука“. Освен това човекът на Държавна сигурност задължаваше момичето при случаи да забавлява началници или приятели, като, разбира се, му докладва за абсолютно всичко. Така българската социалистическа действителност роди още един непознат в миналото образ — този на социалистическия сводник. Но тези отношения между властника-сводник и момичето-жертва биваха оправдавани с разузнавателни задачи, със служба на родината. В последна сметка всичко се свеждаше до взаимна услуга — Държавна сигурност получаваше полезни или безполезни сведения, а момичетата получаваха свободата да търгуват със себе си. На голяма част от момичетата се харесваше да имат закрилата на властта. Кой друг пимп би могъл да им предложи повече сигурност от властта-пимп?

В същото време тези момичета и техните тайни покровители вършеха голяма черна борса на валута и скъпи предмети. Познавах хора на Слънчев бряг, които по всяко време можеха да доставят на приятели момичета или долари, или и двете…

И ето че стигаме до твърде логичното заключение, а именно, че в цялата тази проституираща атмосфера тристате картотекирани момичета в Дирекцията на народната милиция бяха може би най-невинните и може би най-злощастните.

Но излизайки от сферите на милицията и Държавна сигурност, трябва да кажа, че проституцията в България имаше своите дълбоки корени в морала на самия режим. Тоталната зависимост на човек от човека и на човек от обществената организация създаде всички предпоставки за търговия със себе си, което по дефиниция наричаме проституция. Неумолимият принцип услуга за услуга, или ти на мене, а аз на тебе, се оказа фатален за онези млади момичета, които влизаха в живота, без да имат никакви връзки, власт, права, възможности, без никакъв друг капитал освен един — телата си. Много пъти в българския печат се промъкваха горчиви нотки за съдбата на момичетата, които не можеха нито да влязат в университета, нито да си намерят работа. Колко пъти пред мен и пред мнозина други млади момичета са възкликвали: „Питате ли ме как се намира работа? Ха тръгнете да търсите!“ И следваха потресаващи разкази за кадровици или ходатаи, които поставяли като първо условие неизбежната приятелска вечеря някъде в покрайнините на София и след това нощна разходка с колата. Някои от тези мъжки герои смятаха това за в реда на нещата. Веднъж слушах един от тях много ядосан да казва, че нямало да вземе някакво момиче на работа, защото снощи тя му отказала.

След леглото на кадровика или ходатая нормално следваше леглото на шефа. В социалистическа България, както в много други страни по света, секретарката трябва от време на време да дублира съпругата. За мъжкото самочувствие на мнозина от тези директори, началници на отдели, управители, старши офицери, важни редактори, всевъзможни шефове извънбрачната любовна авантюра има най-голямо психологическо значение. Мисля, че основният лозунг на властвуващия простак „грабни каквото можеш от живота, че утре те няма!“ има по-голяма валидност от всички идеологически и политически тезиси, събрани заедно.

Постепенно стигнахме до положение, че почти всяко мъжко същество в България, и кьораво, и кьопаво, не можеше да си представи живота без любовница. И ако долу, в низините, всред народа, все още тлееше някаква съпротива, идваща от дълбочините на вековното народно целомъдрие, горе, във висшия свят, тържествено се отваряха вратите на невероятен социалистически Содом

[ooleg]

Ако се чудиш как да коментираш видеото, ще ти помогна - може да кажеш, че е пропаганда; че е нагласено; че всички хора, които се виждат в кадър са предварително наговорени; че са им раздали цветни дрехи и са им направили прически специално за заснемането на този видеоматериал (вместо еднаквите сиви дрехи и еднаквите прически, които държавата ни е задължавала да имаме всички).

Аз също съм се разхождал 88ма година по Витошка. На 12. Вече идвахме на гости при родата и с цел да се купи нещо от магазин. В Димитровград беше вече всичко обрулено и покрай гостите се купуваха неща от София, че другаде нямаше.
А градинката до ЦУМ пред банята я няма шото гостите от провинцията ядяха от кесиите домати със сирене и хляб по пейките. И каквото са си донесли още. Няма ги и халите, които бяха изтърбушени и оставени в груб строеж с найлоните! Толкова грозно беше! Добре, че не схващах какви са тези хали и защо ги гледаме като са такъв строеж и то запуснат! Иначе ми ставаше зле от това ходене по магазините до припадък.
89та не помня идвах ли я София май не съм.
90та го помня ясно! Вече магазините в Димитровград бяха првзни всички - хранителни и всички други. Имах момента от 50 лв желязна и нещо си купих в ЦУМ! Помня града на истината - снимах го след като подаде оставка Петър Младенов и беше малък вече. Помня и Битака. Само помня, че имаше Кока Кола и ужасно много ми се пиеше, а другаде нямаше. 90та вече беше събитие да пиеш Кола!;
Някъде по това време въведоха купонната система, за да има гаранция, ще ще ядеш някакво сирене, някакъв салам и кашкавал.
Нашите в Димитровград бяха зелени, в Пловдив май бяха розови.
Помня и редакцията на сп. Компютър точно на Витошка откъм НДК.
Дадох дискета да ми запишат ДОС 8Д яерсия 2, те ми записаха по-стара версия на тоя дето имах.
Помня и как съм спал в Надежда и съм пътувал с трамвая до Бели Дунав.
Така, че не казвам, че кадрите са фалшиви, а че това беше най-якото място в НРБ! И точно 88ма вече ми разказваха колко яко било.

И като сме я подкарали на спомени да си припомним първата война в Ирак за освобождаването на Кувейт .
P.S. В По света и у нас има един момент, който съм го забравят и е свързан с любимия СССР!
Вече СССР е тръгнал да се разпада и прибалтийските републики обявяват независимост! Но Червената армия прави атака и РТВЦ във Вилнюс и убива хора. Има демонстранти по улиците на Вилнюс, Талин и Рига, докато в Москва свалят предавания от ефир. Едуард Чевернадзе подава оставка като външен министър на СССР!
В края на 91ва година СССР престава да съществува.

[fafan]

Хубави фойерверки на летището в Морозовск онази нощ, другарите от руското военно министерство до последно тръбяха че "потери нет" 

[ooleg]

На мен все ми е слабо това. Като гледах 91ва година каква сила са използвали САЩ да освободят Кувейт - направо това за Украйна прилича на боцкане срещу Русия.
На всичкото отгоре онези почнаха да сънуват, че са дали да Украйна тактичевко ядрено оръжие.
https://fakti.bg/world/902807-rossia-1-ukraina-poluchi-takticheski-adreni-orajia

Нападението в Курса област на ВСУ е доста по-мистично
https://offnews.bg/sviat/atakata-na-vsu-v-kurska-oblast-kakvo-se-sluchva-827774.html

[fafan]

Нападението в Курса област на ВСУ е доста по-мистично
https://offnews.bg/sviat/atakata-na-vsu-v-kurska-oblast-kakvo-se-sluchva-827774.html

Тези нападения имат тактически характер. За 24 часа са свалени поне 2 руски хеликоптера, пилотите са ликвидирани, това са положителни новини които качват бойния дух, освен това са изловили около 50 моб-а, което е добре защото това което се лови като руски военнопленници на централния фронт около Донецк просто не става за обмяна, това са измършавели зек-ове които от половин година не са виждали баня и обезпаразитяване и тях Путин просто не си ги иска обратно. Имаме няколкостотин украински морски пехотинци от Мариупол още за обмяна които ги държат в руски концлагери и ги изтезават московските терористи и се гаврят с тях като пускат някакви клипове как "си признават" и ги осъждат на доживотни присъди, тях да ги пусне Путин трябва голям брой военнопленници чийто роднини да натискат в Русия за да се спасят хората, иначе може да не оцелеят дълго. Или някой от ранга на Медвечук, за него беше готов да пусне 100 войника веднага. Терорът е повсеместен в руските концлагери, след повече от година някои украинци ги върнаха полуживи все едно са държани в нацистки лагер, само кожа и кости така че трябва да се действа бързо. За пробив на широк фронт Украйна няма нужните оръжия, но такива тактически операции ги владеят добре, при Херсон на левия бряг държаха повече от осем месеца зоната и бая изпотиха руските окупатори.

[ooleg]

Аз от военни тактики не разбирам, но ми се струва, че с навлизането в Русия трябва да принудят онези да прехвърлят войници от Донецк към руската територия. Обаче на оня според мен не му пука за руснаците и няма да ги защити истински.
Така, че най-вероятно си прав - трябвят им пленени руснаци, които някой да си иска.

Още повече з май никой вече няма да иска да взима руски опозиционери. Украинците много негодуваха за тоя некачествен материал - даже ги нариачха охранени.

[fafan]

Аз от военни тактики не разбирам, но ми се струва, че с навлизането в Русия трябва да принудят онези да прехвърлят войници от Донецк към руската територия. Обаче на оня според мен не му пука за руснаците и няма да ги защити истински.
Така, че най-вероятно си прав - трябвят им пленени руснаци, които някой да си иска.

Още повече з май никой вече няма да иска да взима руски опозиционери. Украинците много негодуваха за тоя некачествен материал - даже ги нариачха охранени.

Тактиката е най-важното във войната - оръжия, количество, това са второстепенни неща. С правилната тактика можеш да спечелиш дори и да си в пъти по-слаб от противника. Така че украинците за сега по този показател печелят, може би даже само заради него. Важното е тактическите задачи да са добре дефинирани и да се изпълнят бързо и качествено - например достигане до този и този пункт, взимаш който се намира там в плен и се изтегляш, това е адекватна тактика. А не като руската - търчиш през полето на запад докъдето стигнеш, забождаш руското знаме в руините и стоиш на пост докато не те удари някой снаряд, това е тактиката на губещия.

[ooleg]

Така е, обаче никога не съм се виждал в тази роля.
Да управлявам дронове е по--по моята част. На такова нещо след компютърна тренировка бих се хванал реално. За 1-2 месеца ще се науча да поразявам цели докато пия кафе.

Поглед към Курск на Иво Инджев

Както се вижда и както явно fafan е прав, материал за размяня е събран
https://ivo.bg/2024/08/07/%d0%be%d0%b1%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%83%d1%80%d1%81%d0%ba-%d0%bf%d0%be%d1%82%d1%8a%d0%bd%d0%b0-%d0%b2-%d0%b1%d0%be%d0%b5%d0%b2%d0%b5/

[fafan]

Мястото на атаката явно не е избрано случайно, там е последната действаща газоразпределителна станция която помпа все още газ към Европа:

https://news.bg/int-politics/ukrayna-prevzela-gazovata-stantsiya-sudzha-dostavyashta-gaz-za-evropa.html

[ooleg]

https://offnews.bg/sviat/grad-sudzha-e-obkrazhen-ukrajna-prevze-strategicheski-gazoprovod-za-e-827821.html

В момента човек не може да схване кое е вярното , обаче така като чета това с газовата станция не е било основната причина за влизането в Русия, защото:
1. Тази газ минава през Украйна, а не през Беларус и могат да я прекъснат без военни.
2. Газта е течала с нормално налягане и след момента на превземането
3. Не е вярно, че това е последният маршрут към Европа. Последния е поне носа ни - през България.


Руски военни кореспонденти съобщават за "превземането от украинските въоръжени сили" на стратегически газопровод в Курска област . Чрез него Русия доставя газ за украинската газотранспортна система, пише УНИАН, като се позовава на руски военни канали.

Отбелязва се, че маршрутът през град Суджа е единственият останал от общо петте транспортни коридора, по които досега Русия транзитира газ за Европа.

Освен това руски военни кореспонденти съобщават, че украинските въоръжени сили най-вероятно са превзели 11 населени места в района на Курск. Някои твърдят, че град Суджа, че не е превзет, но че вече е обкръжен.

Боевете в района на Курск

Руски хеликоптер Ми-28 беше свален от FPV-дрон над Курска област на Руската федерация. Дронът на Въоръжените сили на Украйна е ударил задната перка на вражески автомобил. Това е уникален случай в историята на войните, като има всички шансове да се превърне в нова тактика в съвременната война.

Междувременно руското министерство на отбраната говори за "огромни загуби на украинските въоръжени сили" в боевете в района на Курск.

Посочва се, че бойните действия се водят и „в районите на населените места Басовка, Журавка, Юнаковка, Беловоди, Кияница, Корчаковка, Нова Сич, Павловка, Городище, Сумска област“.

[ooleg]

Един текст, който казва почти всичко!


mobile.frognews.bg
Путин ли спусна опозиционерите да молят за отслабване на санкциите? Техният глас заглушава този на жертва...
Frognews
15 - 18 minutes
"Хубавите руснаци" избутват украинците от медийното пространство, като привличат вниманието на света към себе си и така го оттеглят от жертвата. Резултатът е, че изместват акцентите - вместо светът да мисли как да спре агресора, той се занимава с това как, докато помага на Украйна, да помогне на "хубавите руснаци". И в това има огромна опасност. Техният глас заглушава нашия. А за опозиционерите ме мъчи въпросът: те още не са дошли на себе си или са путински агенти, пуснати от путин специално заради това - да молят Запада за отслабване на санкциите. Западът отново е на прага да се омая".

Тетяна Станева, Бесарабски фронт. Запазено е оригиналното изписване на Русия с малка буква. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

Какво не е както трябва с “хубавите и добри руснаци”?

В Украйна се шегуваме по въпроса така - хубавият руснак е мъртвият руснак. Защото си платихме и знаем, колко струва заигравката, наивността и вярата в хубавите и добри руснаци. Затова поискахме от целия свят забрана на руската култура и санкции за тяхно участие в световните конкурси фестивали, олимпиади и тн.

Ще обясня защо това е важно!

Разбира се, че не всички руснаци са лоши, но има много опасности с протикванията (натрапването) на “хубавите руснаци” в медийното пространство. Самата идея, прераснала в аксиома, в религия даже, е разрушаваща. И за целия свят и за самите хубави руснаци. Нормалният свят търси алтернатива с кого да се кооперира и работи, но греши с този си избор и с илюзията си, че те са способни да променят нещо в русия.

Пропагандата тъй работи на базово ниво - трябва да се внушат хубостта и достиженията на един народ, а след това, когато този народ е агресор, никой да не вярва на ужасите, които той причиняла на друг народ-жертва.

Културата изгражда образа на хубавия руснак. И в този смисъл руската култура като Иван Кръстител стана Предтеча, подготви пътя за последващата пропаганда. Тя пробива пътя с песни, книги, филми, концерти, достижения към мозъка и душата, сформира образа на великия месия “Велик народ”.

Както казваше една баба от махалата: никой не знае как е било наистина, всички знаят това, което се разказва.

Така и руската култура (раз)казва на света колко са велики руснаците, колко е силна русия и с това внушават как хубавите руснаци не могат да са агресори. А сетне вие знаете какво следва.

Познавам едно семейство. Той е украински войник. Тя е “хубавата” рускиня. Имат дечица. Тя живее в Европа. Въобще, такива смесени семейства в Украйна поради ясни причини са много. И уж тя е против путин и режима, но като копнеж по-дълбоко, излиза това - “россия никогда вас не отпустит! Мы никогда вас не отпустим”,- и продължава - “Ма как русия ще ви пусне? Няма как да ви пусне? Разбира се че русия ще ви бомбардира, не трябваше да рипате”.

Когато подкопаеш малко, се събужда “великата” руска душа и почва да разказва как русия ще се оправи и как ние пак трябва да бъдем заедно. Тоест, когато е неудобно за тях, те се дистанцират от държавата си в Европа, но когато им е изгодно или не трябва да се прикриват, и те стават “великите” руснаци.

Тези “хубави” руснаци са хубави точно до момента, в които пробият техният шовинизъм и наглост, когато “великата русия” в тях бъде засегната.

Още нашият будител Шевченко предупрежда: “Кохайтеся, чорнобриві, та не з москалями, бо москалі - чужі люде, роблять лихо з вами” , превод - “Обичайте се, хубавици, ам само не с москалите, тъй като москалите са чужди/зли хора, ще постъпят лошо с вас”. Ама кой да го чуе?

Как вие самите определяте “хубавия руснак”? Какви са критериите? Този, който живее зад граница? Този, който ходи на протести в подкрепа на Украйна? Този, който има руски паспорт? Който е против режима на путин? Този, който остава в русия, но тихо и само в кухнята изразява своята ненавист към режима? Който е във ЗСУ? В официалната опозиция?

Дайте ми портрет на един “хубав и добър руснак”?!

А може ли да разделяме държавата от народа, властта от цялата страна? Да, не всички руснаци са виновни за нападението, но всички са отговорни за това, което стана. Защото тъй работи демокрацията. Те избираха путин многократно, те толерираха нарастващото зло и то (о, изненада!) започна и тях да яде.

Спомням си първите дни на войната, руснаци от опозицията инициираха зум среща между културните дейци от двете страни, за да разберат с какво могат да помогнат. Въобще не знам какво точно целяха с този зум, но украинците не искаха да участват. Но сетне, все пак се съгласихме, за да уловим възможността да се допитаме до колегите. Тогава ние все още вярвахме, че там има хора, които ще ни чуят. Някой от украинците не издържаха и напуснаха дискусията. Разговорът беше с много висок градус. Аз по едно време също напуснах. Защото всичко започваше уж правилно - “путин е ужасен, ние сме против режима, ние ходихме на протести, но сега те всички ловят и турят в затвора, нас ни е страх да се изразяваме, помогнете ни!”. Аз ги попитах: “Да ви изтрием сълзите ли? Ние да ви помогнем? С какво? Да ви пожалим? Какво искате от нас?”.
Те се молиха ние да победим, че и те да станат свободни!

Както в техните народни приказки пострадалия от лисицата вълк я носи на гърба си, а тя му се присмива тихичко: “Битый небитого везет” (превод - “Бит небит носи”). Тях ги е страх да седят в затвора, а нас карат да умираме. Да се повозят на нашия гръб, така да се каже.

Агресорът играе жертва. А истинската жертва трябва да приеме положението си, да носи бремето за двама и да слуша оплакванията им.

С чужда кръв искат да извоюват свободата си. Точно, защото не искаха да проливат своята кръв преди, сега проливат чужда.

Ам то за чужда сметка воля не се купува.

Сетне се разчу за Буча, откраднатите тоалетни чинии и изнасилванията, които извършваха обикновените руснаци, не путин с обкръжението си. А мъже от цяла русия. Хубави ли са?

Сетне имаше много случаи за диверсанти, които живееха между нас с години, а се оказаха руски агенти. Докладваха ситуацията, а като стана нахлуването - позициите на ЗСУ.

Оттогава започнах да съм много по-внимателна с тях. Парен каша духа.

Всъщност, проблемът не е толкова в “хубавите руснаци”, колкото в идеята за “хубава русия”, която те често се опитват да ни продават.

Видях как на кинофестивалите успяват да пробутват своите кинопродукции с идеята за хубавата русия, въпреки санкциите. Как избутват украинците от медийното пространство, като привличат вниманието на света към себе си и така го оттеглят от жертвата. Резултатът е, че изместват акцентите - вместо светът да мисли как да спре агресора, той се занимава с това как, докато помага на Украйна, да не нарани хубавите руснаци и да им помогне.

И в това има огромна опасност. Техният глас заглушава нашия. Не че нещо ново, от триста години тъй е било, но е несправедливо по отношение на украинците, особено сега. Както досега нищо никой не знаеше за Украйна и украинците и ги мислеха един народ с русия (което също е руски наратив), тъй и ще продължат.

Някои мои приятели българи, уж демократични и проукраински, продължават да се възхищават на руската литература, музика, филми. А като ги попиташ, дали знаят нещо украинско - нищо! Нищичко! И досега не си направиха труда да изучат макар една песен, прочетат една книга, изгледат един филм. Ей така действа пропагандата.

Видях много хубави руснаци в България. Предполагам, че са от хубавите, щом са избягали от страната след 24 февруари. Хиляди преминаха да живеят в София, със цели офиси, което за икономиката на България е добре. Те искаха същия статус, който имат украинците. Същият! Като жертви на режима. А мнозина от тях бяха обикновени страхливци. И сетне видяхме как същите пробиваха колелата на украинските коли, ходеха с руски знамена, обливаха с боя билбордовете с украинското знаме и нападаха украинците зад граница.

С една от тях се озовахме на една маса - казваше, че няма нищо общо с режима, че много ни подкрепя, ам все пак “да не бяхте искали да отивате в НАТО и ЕС и да не бяхте дразнили путин”. След насипаните от мен на масата аргументи, тя започна да се нервира и да издава шовинизма, с който е препълнена. Попитах я най-накрая: “Чий е Крим?”. И тук цялата ѝ “хубост” изчезна. Задави се с Крим. Винаги на него се спъват “хубавите”.

Всеки един руснак в някаква степен е носител на пропагандата, руския империализъм и шовинизъм. Дори и най-опозиционно настроеният опозиционер.

Разбира се, че всеки опозиционер е съюзник на Украйна в момента, тъй като имаме един общ враг - путинския режим.

Врагът на нашия враг е наш приятел.

Но целите ни са различни. Те са борят за хубава русия, в която да са приятели с Украйна, а украинците - за своя живот и за справедливост. Украйна без русия и унищожаване на русия в този и вид - само това гарантира мир на Украйна, а и на цял свят.

Проблемът и конфликтът с идеята за “хубавите и добри руснаци” е наяве. А аз лично не знам къде е решението, защото демократическите ценности автоматически губят пред авторитарния свят и апетитите на шовинизма.

Освободените през тези дни руски политически затворници, оцелелите опозиционери, в първото си интервю казаха, че ще се борят Запада да снеме санкциите, тъй като те засягат обикновените хора. Това предизвика голяма вълна на възмущения в украинското общество.

Кои са тези обикновени руснаци? Цивилното население на русия, правилно ли разбирам? Това, което се радва на смъртта на украинците? Тези, които в телефонните разговори с войниците си, ги подкрепят в действията им? Които продължават да плащат данъци за войната? Струва ми се тези освободени опозиционери са загубили представа за реалността. Наистина са като извънземни. Истински хубавите и добри руснаци не биха искали премахването на санкциите, тъй като санкциите още не са свършили задачата си.

А мен ме мъчи и въпросът: те още не са дошли на себе си или са путински агенти, пуснати от путин специално заради това - да молят Запада за отслабване на санкциите. И да не се заблуждаваме много относно щедростта на путин, той ги пусна, защото те отвън страната са по-слаби и по-малко опасни, отколкото в затвора в русия. Прекрасно ще си свършват задачата - ще плачат на Запада и ще молят за снемане на санкциите.

Всъщност, путин нанесе троен удар - хем легализира себе си като преговарящ и показа своята милост и “демократичност”, хем освободи русия от хленчене и оплаквание на режима и подбуждане на опозиционни настроения, хем си върна канибалите, които много му трябват сега.

И Светът, Западът отново е на прага да се омая и очарова от хубавия руснак. Слуша го, гали го, съчувства му, защото нали свикна комплексарски да се оглежда Кремъл какво ще каже, какво мисли големият източен “брат”. Да търси хубост и в най-злото. Колко толерантно и колко наивно!

Въобще Западът много се впечатлява от заявените размери - “най-голямата армия”, “най-голямата страна в Европа”, най-голямата история” и т.н . А пък размерът няма никакво значение, както вече показа украинската армия. Истината и справедливостта е по-голяма от размера на русия.


Сега е важно да се обозначат стриктните червени линии минаващи между Доброто и Злото. Включително и в понятието “хубав руснак”. И да се консолидират всички партньори в начертаването на тези линии. Затова е войната - какви ще са чернените линии и кой ще ги начертае - Злото или Доброто.

Аз не обичам да деля хората на добри и лоши, хубави и грозни. Не е конструктивно това! Не е правилно и да се обобщава! Не можем да кажем, че всички руснаци са добри, или всички руснаци са лоши. И колко лоши, всъщност? А колко добри? Но трябва да се определим с тях, иначе те ще определят световния ред.

Всеки народ има добри и лоши хора. Въпросът е кого избираме на власт, от това зависи дали Злото или Доброто ще господства.

Аз не знам как правилно да се постъпи с руснаците, но знам че със Злото не бива да се заиграваме. То не жали! И то най-накрая хич не дели на хубави и лоши. Просто убива, краде, изнасилва и разрушава всичко наред. То се научи да се маскира и няма да разбереш как и кога ще бъдеш излъган с руска култура и ще подкрепяш Злото, защото просто няма да можеш да разпознаеш и отделиш едното от другото. От 2014 година не ползвам и не потребявам нищо руско, може затова оставам бдителна. Руската култура и пропаганда вари жабата бавно. Жабата дори не разбира, не чувства, как вече е сварена.

В София, на площад Света Неделя в първите месеци чух как едни жени покрай моята маса говорят руски без москалски акцент, мекичко, като украинки. Реших да ги поздравя и да се запозная - имах нужда в началото от морална подкрепа и кръг на свои хора, особено когато съм в чужбина. Оказа се, че са рускини. Първо ми стана зле. Но едната жена почна да се извинява и да плаче и разказва своята история: Дълго били в опозицията в Москва, организирали протест. Сетне един по един започнали да затварят лидерите им. Те успели да избягат няколко години преди пълномащабното нахлуване? И се борили вътре, в своят кръг от опозиционери срещу незаконното открадване на Крим. И били едни от много малкото, които разбирали, че “бутерброда” (сандвича) е чужд (хубавия руснак, опозиционер Навални през 2014 година на въпрос за статуса на полуострова Крим отговори: “Ами, той да не е сандвич, че да го мяткаме насам-натам”, в значение, че ще си остане за Русия). Крим наистина не е “бутерброд” и трябва да се върне назад - ми каза рускинята, която не е била разбрана от своите тогава. Разказа как тя демонстративно е изгорила паспортите, своя и на семейството си, пред посолството на русия в София. А на децата си заръчала да не казват, че са от русия, защото е срам.

Тези, наистина хубави руснаци помагат на украинските бежанци и всъщност подкрепят идеята за разпадане на съвременна русия, защото точно знаят, че в този вид няма надежда за оцеляване и няма никога да се поправи. Те не планират да се връщат на родината си никога.

Такива истории също са много.

В България срещнах много подкрепа точно от такива истински хубави руснаци. Знам, че ги боли много. Понякога наистина ми е жал за тях. Та нали не са избирали с какъв паспорт да се родят?

Когато изпадам в отчаяние и стигам дъното си спомням, че можеше да се родя с руски паспорт, и ми олеква, става ми по-добре. Не е тъй лошо при мен всъщност, като помислиш. От 14-та година имаме дори такова шега-молитва “Дякую тобі, Боже, що я не москаль!" (превод - “Благодаря ти, Боже, че не съм москал!”). С думата москал определят лошите руснаци. Това изречение активно го ползват за графити, песни и като цяло в културата. Дори можеш да намериш тениски с тази “молитва”. Също така използваме тази шега като реакция срещу лоши или глупави новини идващи от русия. Жириновский е казал нещо? Някой паднал в дупката на тоалетната? “Благодаря ти, Боже, че не съм москал!”. Ето така се ражда съвременният фолклор. От 14- та и особенно от 2022 година насам се родиха хиляди мемове, шеги и градски фолклор, които ни помагат с хумор да преживяваме жестокостта на москалите.

И така! Имаме лоши и хубави руснаци. Често лошите се преструват на добри. Нямаме нито точни параметри кои в коя графа определяме, нито методиката как да действаме с тях сега и в бъдеще. А трябва да внимаваме и да имаме повече яснота по темата! Вече! Днес!

И в момента докато пиша, руснаците пускат ракети по нас. Два пъти имаше взрив покрай дома ми в Киев, че чак стъклото се тресеше. Балистика. Веднага след сирената се взривиха бомбите. С кучето и дъщерята ми се спуснахме в бомбоубежището. Кучето трепери, краката ни предателски треперят също. Не знам, лоши или добри руснаци натиснаха копчето, но в такива моменти искам те всички просто да не съществуват.
Вие какво мислите по въпроса? Какви идеи имате?

https://mobile.frognews.bg/article/299542/

[ooleg]

Опит за сводка от Курска област за днес
https://offnews.bg/sviat/boevete-veche-sa-na-28-kilometra-severno-ot-sudzha-treti-den-ot-ukrai-827878.html

offnews.bg
Боевете вече са на 28 километра северно от Суджа. Трети ден от украинското настъпление в Русия — OFFNews
OFFNews
5 - 6 minutes

В Курска област продължава украинско настъпление, започнало на 6 август и вече навлиза в третия си ден. Според проруски Telegram канали, украинските военни са навлезли в град Суджа. Обаче, видеозаписи на местни жители, анализирани от сайта „Медуза“, показват, че на 8 август украинските войници са били около града, но не и в центъра му, като на записите не се виждат и руски военни.

Телеграм каналът „Рыбарь“, близък до руското Министерство на отбраната, твърди, че в Суджа „има отделни огнища на съпротива“, основно от местни жители, но „самият град е почти изцяло под контрола на ВСУ“. Твърди се, че украинските подразделения контролират кръговото кръстовище североизточно от града.

Също така, според непотвърдена информация от „Рыбарь“, украинските военни са се укрепили в няколко населени места на север и запад от Суджа. Видеоклипове, публикувани на 8 август от местни жители, показват украински отряди на североизточно от Суджа, в посока към Курск.

Проруският телеграм канал „Два майора“, критичен към руското Министерство на отбраната, твърди, че боеве се водят и в Кореньовския район, включително близо до селището Кореньово. Каналът „Два майора“ твърди също, че ВСУ водят боеве и при село Анастасиевка в Лговския район (28 километра северно от Суджа).

Според други съобщения в Telegram, в момента в Курска област се водят сражения в село Кромские Бики, което е на 20 км от град Лгов.

Руското Министерство на отбраната твърди, че руските войски „пресичат опитите на ВСУ да проникнат в дълбочина в Курска област“. Министерството заяви на 8 август сутринта, че въоръжените сили и ФСБ „продължават да унищожават въоръжени формирования на ВСУ в Суджанския и Кореньовския район на Курска област, граничещи директно с руско-украинската граница“.

Според непотвърдена информация, в Курска област се изпращат бойци от частната военна компания Вагнер. Информация за това се появи през нощта и сутринта на 8 август в проруски телеграм канали. На 8 август следобед каналът „Два майора“ съобщи, че „„Вагнер“ заедно с редица подразделения на Министерството на отбраната влизат в бой“ в Курска област. Наемник в ЧВК Вагнер, интервюиран от RTVI, съобщи, че „вагнеровци“ от Мали се изпращат в Курска област. Няма независими потвърждения за тези данни.

Съветникът на ръководителя на офиса на президента на Украйна Михаил Подоляк заяви, че Русия „лицемерно изисква неприкосновеност“ на своята територия. Това е първото изявление на украинските власти, посветено на Курска област, на фона на настъплението на ВСУ. Подоляк, без да споменава настъплението на украинската армия, каза, че „причината за разрушаването на обичайния начин на живот“, включително в Курска и Белгородска области, се крие във факта, че Русия проявява агресия. „Русия винаги е смятала, че за нея не важат нормите на правото и затова може безнаказано да атакува териториите на съседни държави и лицемерно да изисква… неприкосновеност на своите територии. Но войната си е война, тя има свои правила и в нея агресорът винаги жъне съответните плодове“, заяви Подоляк.

Президентът на Украйна Владимир Зеленски, без да споменава директно настъплението в Курска област, заяви: „Всички виждат, че украинската армия умее да изненадва. И умее да постига резултати“.

От граничните райони на Курска област, според информацията на местните руски власти, са евакуирани около три хиляди жители. Според видеоклипове на местни жители, те се опитват да се евакуират сами от Суджа, като в града не се забелязва присъствие на властите.

Агенция УНИАН съобщава за пленени руски военнослужещи. Войници от батальона "Нахтигал" публикуваха в профила си в Инстаграм кадри от предаването на руските военни в плен. Това се случва на контролно-пропускателния пункт Суджа.

"Украинските формирования започнаха да използват униформи на руски военнослужещи и граждански медицински превозни средства, за да завземат позиции и блокпостове на руските въоръжени сили. Има поне два потвърдени случая, при които на един от пунктовете на руските въоръжени сили е пристигнала „военна полиция“ с „Урал“, която се оказала украинска диверсионно-разузнавателна група. Във втория случай е била използвана медицинска „Газела“ с предполагаеми „медицински работници“. Съдбата на пунктовете и в двата случая е била трагична" - твърди телеграм каналът „Рыбарь“.

Председателят на комитета по отбрана на Бундестага Маркус Фабер заяви, че няма проблем в това, че Украйна може да използва немски танкове на територията на Русия.

„С предаването на Украйна това е украинско оръжие. Това важи за всичко предадено, по-специално за Leopard 2. С нападението на Русия над Украйна територията на двете държави е зона на бойни действия. Прилагането на оръжията се регулира от разпоредбите на международното право“, добави депутатът.