ако не беше сътрудничеството с Хага можеха да са рамо до рамо със Словения.
Това е дълга история и не само непредаването на някакви генерали е причината.
Външният блясък на Загреб и крайбрежието не може да скрие проблемите на тази страна. Словения мина метър, защото е в периферията на Югославия и няма сръбско малцинство.
През 1994 Хърватия беше изправена пред алтернатива - да приеме сини каски, силно автономна (почти независима от Загреб) Република Сръбска Краина, заемаща 30% от територията и прерязваща комуникациите север-юг или тайно да се въоръжи и докато светът реагира, със сила да възстанови унитарната държава. Франьо Туджман, който не беше по-малко националист от Милошевич избра военното решение и си изигра брилянтно картите (за разлика от злополучния грузински президент) - съюзи се с мюсюлманите, възползва се от разрива между Милошевич и сръбските лидери в Краина и Сръбска Босна, пък и имаше сериозната тайна подкрепа на съседните католически държави.
Но военизирането на държавата остави следи, които още не са преодолени:
- централизирана икономика с командни методи;
- доминиране на местния капитал и сравнително малка отвореност към чуждия капитал;
- гранични спорове с абсолютно всички съседи - Сърбия, Словения, Италия, Черна гора, Босна и Херцеговина;
- сериозна престъпност и корупция - остатък от военната контрабанда на оръжия, горива;
- полицейщина;
- несвободни медии - новините неизменно започват с успехите на правителството, благоденствието на Хърватия и неоснователните претенции на съседите.
В добавка на това, Хърватия е като Италия - силно развит запад (Далмация, Истрия и около Загреб) и изостанал селски изток (Славония).