Любовта доведе Надежда Христова на 4000 км от родното й място
Тя е професионална ватманка. Завършила е руско училище за водачи на тролейбуси в Оренбург. От 30 години живее на 4000 км от родното място. Казва, че любовта към съпруга й е предопределила България за нейна родина. Надежда Христова е единствената жена в региона, която от 20 г. е собственик на транспортна и строителна фирма. Работодател е на 70 човека.
Историята й е като излязла от приказките с неочакван край. Тук всичко започва през 1988 г., когато Надежда и съпругът й Димитър Христов се прибират в България след 7 г. работа в Русия – тя като водач на тролейбус, а той като автокранист.
“Както всяко младо семейство с изкараните с къртовски труд и лишения пари, искахме
да си направим къща, да си купим “Жигула” –
това беше програмата максимум за онова време. Започнахме да реализираме младоженски планове, но нещата се промениха. Имах съпруг, дар Божи. Когато започнаха вълненията на “Солидарност” в Полша и увеличението на безработицата, съпругът ми ме предупреди, че в нашия дом ще влезе “работицата”. През 1989 г. дадохме всичките си спестени 19 000 лв. от Русия, за да вземем от едно ТКЗС 20-годишен изтърбушен автобус “Шкода”. Рейсът беше зарязан в нивата. Докарахме го на собствен ход и две години го ремонтирахме. Абсолютно сами. Правихме седалките, двигателя, ходовата част, дюшемето, облицовки – всичко”, разказва Надежда.
В края на 1992 г. автобусът е стегнат и започва работа. Тръгнахме на свободния пазар в условията на зараждащата се частна инициатива. Шкодата вози от В. Търново до Ново село. “Всичко беше на гола поляна. Пътниците не ни знаеха разписанието, трябваше да го разгласим, не можехме да си позволим да изпуснем курс.” Надежда къса билетчетата. “Тогава нямаше мобилни телефони. Когато се приберем от курс с шкодата, бягах на монетния телефон, за да се обадя на съпруга ми, че сме пристигнали. Ако не го направех, това означаваше, че някъде сме закъсали. Случвало се е зимата да идва с военния влекач от поделението в Беляковец, където работеше, за да ни издърпва от преспите. То беше сняг, то беше ужас! Във Ветринци, ако успеем да влезем с автобуса, не можем да излезем. Задължително
на път тръгвах с лопата, за да рина снега”,
спомня си Надежда Христова. През 1993 г. с още няколко мъже, които имали по един автобус, се обединяват в Събирателно дружество “Волан 93”. От него днес са останали само две фирми, едната е нейната. Постепенно пазарът се разраства, фирмата се налага и днес Христова има 38 автобуса за превоз на пътници в страната и чужбина. Шкодата – антика от 1969 г. сега е на трупчета и е музеен експонат в гаража на фирмата, който купуват през 1998 г. Постепенно към него се прави сервизна база и работилница. “Трябваше да създадем условия за обслужване на техниката. Не мога да си помисля, че можеш да вземеш нещо, да го паркираш на поляната и да си мислиш, че си превозвач. Ако не инвестираш, за да си подобряваш работата, си обречен. На това ме е учил съпругът ми. За това не си позволявахме житейски удоволствия. Най-важната ни инвестиция е в децата ни – това е най-големият ни капитал, на който разчитам”, разказва Надежда. Днес голяма част от автобусите на рускинята, както я наричат, са произведени през 2008-2010 г.
Младата снаха, която Димитър Христов води от Русия, не знае и дума български език. “Проговорих на третия месец. Учих език от телевизионните курсове по руски за българи. Живеех при свекърва си в павликенско село, а там говорят на особен диалект. Сутрин тя отиваше на работа, аз оставах да въртя домакинството. Четях вестници, гледах уроците по телевизията. Ако някоя дума ми се опънеше, си я записвах и в края на седмицата, когато мъжът ми се прибираше от военното поделение, ми превеждаше и изпитваше. Когато децата ни Георги и Катя тръгнаха на училище, учих отново заедно с тях. Бях категорична, че ще говоря български по-добре от българките, и успях”, казва Надежда.
Изобщо нямала съмнение, че когато среща Димитър, няма да го последва, дори на край света, както е в приказките. Той просто й показал на географската карта къде ще я заведе – на 4000 км от Оренбург до родното му село в Павликенско. “Нямахме нищо, дори една лъжица.
Бяхме луди глави, но много влюбени.
Бях на 22 г. От живота като дете съм видяла само плесници, бях свикнала да се оправям сама и да се боря за всичко. В мъжа ми видях опората, за която мечтаех”, казва жената. Първото пътуване към дома й в Русия се случило на деветата година.
“С валутата от Русия се бяхме записали в корекома, за да си сменим колата. Все стояхме първи на опашката, а пред нас коли вземаха директори и зам.-директори. Осъзнахме, че кола няма да вземем и парите ни ще умрат. Решихме да ги вложим в бизнеса, за да ги спасим”, разказва Надежда Христова.
В началото на милениума Надежда и Димитър Христови решават да влязат и в строителството. Първият си автокран купуват в края на 1999 г. Надежда никога няма да забрави покупката му, защото за него е била заложница на мутри рекетьори. “Имахме нужда от мотокар за гаража. Отидохме на търг със сина ми. Когато видяхме автокрана – онемяхме. Огромна и чисто нова машина. Беше грехота да не я купим. Обаче по онова време мутрите бяха редовни на търговете и се наложи да платим, за да не надават. Синът ми остана на търга, а аз
бях взета за заложник от мутрата, за да му изтегля и дам парите,
които поиска – 5000 лева”, спомня си Надежда. “Съпругът ми беше в командировка и като се върна, щеше да ме обеси, защото дадохме всичките си пари, до шушка. Ако някой от автобусите се развали, ако откаже някой от двигателите, нямахме един лев за ремонт”, разказва тя.
“Сега положението е по-зле от онези години. Не знаеш кой от къде ще дойде, за да ти сложи прът в колелото. Тогава играчите бяха ясни и предвидими”, прави аналог Надежда Христова. За нея рискът трябва да е премерен и не на всяка цена. “Когато хората продаваха жилища, за да купуват долари в края на 90-те години, ние продавахме спестените ни долари, за да купим техника. Ако можех да повторя живата си при същите професионални обстоятелства, пак бих го повторила по същия начин”, категорична е жената.
Всяко нещо минава през ръцете й. По личната й методика и система днес се контролират шофьорите и кондукторките в автобусите. Тежи й, че чиновници по министерствата, без да питат хората от бранша, правят промяна след промяна. За пример дава готвената промяна, че от спирка до спирка в градския транспорт хората трябва да бъдат таксувани с касови апарати, а не с билети. “Ако измислят машинки със скоростта на космически совалки, няма проблем. При сегашните касови апарати няма начин в пиковите часове да таксуваме, когато се качват по над 30 човека наведнъж, а от Дебелец до Търново за половин час возим по 130 човека. Това не е дълъг курс от София до Варна.”
На вид крехката Надежда в детайли описва единствените в региона тежкостроителни машини, с които работи. Днес в активна работа са най-малко 20 различни по калибър багери, камиони и фадроми. Започват с камиони “Краз” от военните поделения, които се продавали за старо желязо. В бума на строителството купува от военните единствената в Северна България мощна машина, която може да извлече дерайлирал вагон от влакова композиция. “Винаги съм се водила от съветите на съпруга ми – да мисля с 10 г. напред. С тази техника са построени търговски вериги, фабрики и корейската фотоволтаична централа в Самоводене. Нищо не идва даром, трябва да си предвидлив. Не разбирам бизнесмените, които влагат парите си за излишен лукс”, разсъждава Надежда.
Тя е категорична, че
човешкото отношение и кадрите са най-голямото й богатство.
“Имам служители, с които работим заедно от 10-15 г. На новогодишните банкети идват и бившите ни кадри. Аз съм в обща зала със счетоводителките. Хората ми са отговорни, те са ми гръбнакът и заслужават уважение. За 20 г. никога не е било да ги оставя без заплати. Имам да вземам, но не и да давам на партньорите си”, обяснява синеоката бизнес дама.
“Днес е по-трудно от преди 20 г., но ме радва, че децата ми са отговорни и поеха бизнеса. Човешкият капитал е несравнимо по-стойностен от машините – днес ги има, утре ги бракуваме, но хората остават. Ако не си цениш кадърните хора, си обречен, защото професионалистите не се създават за година”, коментира тя.
Приключваме разговора и в стаята влиза най-големият от тримата й внуци – първокласникът Георги. Набързо споделя как е минало училището, а баба Надежда го повежда към малката си червена “Хонда”, за да го закара на тренировка по карате. По път трябва да прибере от градината и внучката Надежда. Вкъщи за игра я чака третото внуче Теодор.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. личен архив
Информацията е взета от: - "Янтра Днес"
